елинистическо койне
С термина Е. К. се означава разновидността на старогръцкия език, която се утвърждава след завоеванията на Александър Велики и служи като обща за целия гръкоезичен свят, обхващащ голяма част от Средиземноморието и Близкия изток. Като символичен край на употребата на Е. К. и преход към византийския гръцки се приема основаването на Константинопол. Така Е. К. обхваща периода между IV в. пр.Хр. и IV в. сл.Хр.
В основата на Е. К. стои атическият диалект, смесен с елементи предимно от йонийския, но и от други диалекти. Различават се различни варианти на Е. К., които варират от по-консервативни литературни форми до по-динамичен и по-слабо унифициран народен език, от който водят началото си новогръцките диалекти. През римската епоха Е. К. става втори официален език в източната част на империята. Това е също така и езикът на Новия Завет и на ранното християнство.
Най-характерните разлики между Е. К. и класическите старогръцки диалекти засягат фонетиката. В Е. К. класическото музикално ударение се превръща в силово, като едновременно с това изчезва опозицията между дълги и кратки гласни. Дифтонгите с втори елемент -ι се монофтонгизират, докато в късния период дифтонгите [au] и [eu] преминават в [av]/[ev] или в [af]/[ef] пред беззвучна съгласна. Звучните и аспирираните съгласни (с изключение на назалите) се фрикативизират.